Очаквайки
Ъглѝте тъмни са си мои –
необяснимо е, но има ги в кръга ми.
И паяците в мрачните усои –
те също мои са, предат тъга безшумно.
С косите ми творят дантели –
ефирен шал, загърбващ самотата
на раменете ми, тъй залинели,
понесли тежестта на тишината.
Надплитам мислите си бавно –
в живота бързината е родилка сляпа,
очаквайки с търпение отдавна
изчезналата топлина на светлината.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Тошкова Все права защищены
