Ъглѝте тъмни са си мои –
необяснимо е, но има ги в кръга ми.
И паяците в мрачните усои –
те също мои са, предат тъга безшумно.
С косите ми творят дантели –
ефирен шал, загърбващ самотата
на раменете ми, тъй залинели,
понесли тежестта на тишината.
Надплитам мислите си бавно –
в живота бързината е родилка сляпа,
очаквайки с търпение отдавна
изчезналата топлина на светлината.
© Надежда Тошкова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
