Опит за опитомяване на самотата
В началото покълна тишина
и като тежка рана се отвори.
Въздишката зелена на пръстта
откърти цвят под мъртвата й броня,
но никой не намираше очи
да различи дъгата от покоя.
В пустинята от вкаменени дни
валеше страх на лепкави порои,
а самотата си измисли свят
и придоби различно измерение.
Уши бодлива маска от тъга
и сви в юмрук отлитащото време.
Минутите покапаха лениво
по рамото на мълчалива пролет.
Поникналото вътре беше с жило
и с непораснали криле за полет.
Но после се научи да намира
сред сенките на есенните мисли
причина да живее и умира.
И утрешно небе, за да възкръсне.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христина Мачикян Все права защищены
