Още ми пука!
Да ти разкажа ли как научих за всичко,
имах целия свят, а сега нямам нищо.
Ти бе единственото, за което си струваше да съществувам
и си мислех: "О, Боже, дано не сънувам!"
Не вярвах, че ти беше по силите да ме накараш да страдам,
но сега едва разбирам колко сляпо ти вярвам.
И хиляди пъти се заклевах, че няма
да позволя на себе си да забравя
колко фалш и колко лъжи
слушах толкова много преди.
И дори да искам сърцето ми да изсъхне,
не би могло, то ще се пръсне.
Спомените терзаят душата ми
и не знам някой ден ще ги забравя ли?
Дори да отричам, че не ми пука,
че вече не живея в заблуда,
аз пак затварям очите си за истината
и за пореден път съм готова да забравя за обидата.
Знам, че така унижавам себе си,
но не мога вече... предавам се пред сърцето си!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вержиния Илиева Все права защищены
