Навярно ти незримо ме обичаш,
очите ти ме гледат измежду лъчите,
навярно нощем дрехите събличаш
на душата своя уморена с дните
да търси, да се скита, да се пази
от непознати ветрове, съдби -
от погледи, в които пак ще се мрази,
че нежеланият във тях гори...
Но все единият ще сложи край
и така било е винаги
дали душата ми ще те познае
или ръцете - само остани...!
© Маломир Стръков Все права защищены