Уплашен, замислено смутен стоиш
и чакаш страшната присъда...
Засрамен от постъпката, мълчиш...
... идва и лекичко пристъпва...

Осъден след това, ставаш и тръгваш,
знаейки, че никога не ще се завърнеш.
И остават Те сред болка и сълзи,
очакват сякаш нещо да се промени...

Осъден на доживотна самота,
стряскаш се нощем от викове и плач,
скован си от студ и безкрайна празнота,
но Те не ще дойдат отново по здрач...

С тежки вериги окован
се влачиш по земята.
И от стотици бичове раздран,
търсиш изцеление... с камата.

Забий я силно, направо във Душата,
не надавай ни стон сред тишината,
умираш бавно сред тъмата,
защото няма по-страшна присъда от Самотата.

И ето, затихна дъхът ти сломен,
отиде си с умиращия ден.
Отиде си с теб безмълвната вина...
а заедно с теб... и любовта...