Отчаяние
Безкрайно скитам се в небитието,
отхвърлен от всичко и от всеки.
Мечти непостигнати, върхове непревзети,
а надеждата е толкова далеко.
Вървя си пак по същите пътеки,
до болка познати и от сълзи пропити.
Сърце разкъсано, обгърнато в омраза.
Душа почернена, изгаряща на клада.
Съзнание забулено в ярост,
вървя и проклинам си съдбата.
Потъвам бавно, не виждам вече светлината. Потъвам надълбоко в бездната на самотата.
Без утеха, не усещам вече на слънцето лъчите, крещи ми се, но нямам сили вече и да викам.
Стоя смирен и моля се да дойде рая,
избавление да видя, на болката да сложа края.
Но дори и смъртта не ме желае вече,
живея ей така, дори на себе си да преча.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стоян Керанов Все права защищены
