Отчаяние
Безкрайно скитам се в небитието,
отхвърлен от всичко и от всеки.
Мечти непостигнати, върхове непревзети,
а надеждата е толкова далеко.
Вървя си пак по същите пътеки,
до болка познати и от сълзи пропити.
Сърце разкъсано, обгърнато в омраза.
Душа почернена, изгаряща на клада.
Съзнание забулено в ярост,
вървя и проклинам си съдбата.
Потъвам бавно, не виждам вече светлината. Потъвам надълбоко в бездната на самотата.
Без утеха, не усещам вече на слънцето лъчите, крещи ми се, но нямам сили вече и да викам.
Стоя смирен и моля се да дойде рая,
избавление да видя, на болката да сложа края.
Но дори и смъртта не ме желае вече,
живея ей така, дори на себе си да преча.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стоян Керанов Всички права запазени
