Откога ли чакаш...

18 февр. 2021 г., 23:29

Поэзия

318 1 6

Откога ли чакаш зъзнеща в снега,

откога душата плаче тихо в мрака?

Само вятър леден, в свойта пелена

те обвива – пак разбунил тишината.

И защото мен ме нямаше – проклет,

да, такъв да съм, дорде съм на земята.

Не за завист е … душата на поет,

щом е вечно клета и неосъзната!

Ала ти си вън – обръгнала в студа,

аз, нехаещ – все сред световете плувам.

Не, не ме очаквай, моята съдба

е жигосана – и пукнат грош не струва!

dansyto (Данаил Таков)

2021-02-28T14:25:41+02:00

Поздрави, Албена, Ирина и благодаря за коментарите!
Иринакис (Ирина Колева)

2021-02-27T02:10:17+02:00

Обикновено човек става най-яростно самокритичен, когато изгуби. На покер, в бас или изгуби някого, когото не е дооценил.
Иначе хубаво стихо.
anabel7 (Албена Димитрова)

2021-02-27T01:53:22+02:00

Когато човек е толкова яростно самокритичен, той не е толкова лош...
Много силна и стойностна творба, Дани!
dansyto (Данаил Таков)

2021-02-21T19:51:51+02:00

Благодаря ви, Роси, Миночка! Поздрави!
M1234567891 (Миночка Митева)

2021-02-21T07:37:11+02:00

Чудесно е, заради ме рано сутринта!
РосиДимова (Росица Димова)

2021-02-19T12:05:49+02:00

Не за завист е … душата на поет,
щом е вечно клета и неосъзната!
Харесва ми!