Отново

Здравей, мое море, аз отново съм тук...

Помниш ли, как беседвахме предния път?

Аха...

Нямо тръпнех, над твоята бездна унесен.

Слушах бяснанта песен

На талазите, крушащи скалите с влудяваща мощ –

Отново, отново, отново – през цялата нощ.

В теб дирех Майстора, обърсал челото си морно,

Росата солена в мазолести шепи събрал

И тука излял –

В твоята бушуваща чаша.

Той несетно дохождаше, тръгвахме с Него по плажа.

Пясъкът хрупаше под краката ни боси.

Аз задавах своите сюблимни въпроси,

А Той най-вече мълчеше,

Но Му личеше,

Че ме слуша много внимателно.

И, невидим, старателно

Той омиваше нозете ми –

Отново, отново, отново –

С водата солена и соленото Слово

На Кръста Си.

А после поемах по пусти предизгревни улички:

Все тъй пълен с въпроси,

С обувки на босо

И с една малка, пърхаща, немирна искрица –

Като предчувствие за неочаквано влюбване,

Като сладко изгубване,

Като бъдеще, пълно с надежда и птици...

Помниш ли, мое бурно море?

Всичко помня добре...

Тогава, моля, изпей ми го пак,

С вълните си, в такт

От не знам колко четвърти –

Отново, отново, отново...