Отшумяваш

Слънчев лъч леко те погалва,

изтръгва съзнанието ти от свят -

мозайка от картини, истории и звуци -

приказни, вълшебни,

преплетени в любимите ти цветове.

Те не са твои, но носят частица от теб,

или ти ги приюти в душата си,

превръщайки се в тях за миг...

Вече не помниш.

Езикът ти, грубо преплетен, се гърчи,

звукът се ражда, но в устата ти вече е мъртъв!

Другите танцуват на фона му,

въпреки че стърже, дращи,

като дете, държащо цигулка за първи път.

Те ще окичат скърцането с медали -

различни по форма и цвят,

но с какво ги заслужи...

не знаем - нито ти, нито аз.

Затвориш ли очи,

сянките се разплитат в човешки образи,

отличията се покриват с нишка коприна,

шарен дъжд от пеперуди остава -

скъсани, изцапани кукуни.

И може би, защото думите нямат власт,

чуваш музика:

първо тон, акорди,

после мелодия,

а в редки дни - симфония.

Докато слънцето не те отвлече отново,

докато не станеш поредната безгласна,

танцуваща сред неизговорените думи

на онзи космичен некропол,

дом на безмълвието

и вечната симфония.