Отшумяваш
Слънчев лъч леко те погалва,
изтръгва съзнанието ти от свят -
мозайка от картини, истории и звуци -
приказни, вълшебни,
преплетени в любимите ти цветове.
Те не са твои, но носят частица от теб,
или ти ги приюти в душата си,
превръщайки се в тях за миг...
Вече не помниш.
Езикът ти, грубо преплетен, се гърчи,
звукът се ражда, но в устата ти вече е мъртъв!
Другите танцуват на фона му,
въпреки че стърже, дращи,
като дете, държащо цигулка за първи път.
Те ще окичат скърцането с медали -
различни по форма и цвят,
но с какво ги заслужи...
не знаем - нито ти, нито аз.
Затвориш ли очи,
сянките се разплитат в човешки образи,
отличията се покриват с нишка коприна,
шарен дъжд от пеперуди остава -
скъсани, изцапани кукуни.
И може би, защото думите нямат власт,
чуваш музика:
първо тон, акорди,
после мелодия,
а в редки дни - симфония.
Докато слънцето не те отвлече отново,
докато не станеш поредната безгласна,
танцуваща сред неизговорените думи
на онзи космичен некропол,
дом на безмълвието
и вечната симфония.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© И. Богоева Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ