Писмо до планината
Няма нищо сега и светът е заспал във омая,
на перона самотен посреща ни кучешки студ.
Откъде ще пристигне животът железен? От Рая,
облицован с милувка и тиха тъга на юмрук?
А съдбата лети и на влака лицето се смее,
и на гара Кръстец се съблече небето без свян:
и се моля да грее и пее планинската фея –
на разлистен в сърцето ми нежен екран.
За какво съм човек? Да изтлея в света на словата...
Пропътувах стотици пътеки – и с влак, и пеша...
Не търгувах, душа, и опазих юначно земята –
но се сринах пред черна в кръвта си тъга...
Изоставен и твой, се клатушкам в полите на дните.
Ще пристигна! Очаквай да бъдем отново едно –
и жадувай на нашата гара да видиш очите,
с които, когато се слееш, създаваш добро.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
