Не бяхме ли точно с нагласата,

че всичко по план ще се случи?

Със скрити надежди във пазвата,

с усмивки по бледите устни.

По широките улици тръгнахме

с искрящи от радост очи.

От времето повече бързахме.

За къде? И днеска не знаем дори.

На вятъра буен в косите

стотици мечти разпиляхме.

Гонехме изгреви в дните,

а бяхме самотните залези.

Светът в ръцете ни беше,

но някъде май се изплъзна.

Като песен животът звучеше,

преди песента да замръзне.

Сега със същия поглед се гледаме,

но друго чете се в очите.

Не бързаме скоро да тръгваме.

Защо? Не знаем и ние самите.