Питам сърцето...
Странствам по пътя си... Много ли, малко ли,
колко остава, не зная.
Все едно, вече по-близо е краят,
а по-далече – началото.
Просто върви си самотно реброто...
Без да те търси, Адаме!
Пея си, вдигнала бялото знаме...
Край! Стига грешки и проби!
Е, оцелях!... И без тебе ще мина,
ако така казва Бог.
Мога без твоята земна любов –
с нея простих се завинаги.
Влюбих се в Него – в Небесния Верен,
Който обича ме истински!
Искам да бъда по-свята, по-чиста...
Не –преоблечена в скверност.
Може би някъде ти съществуваш...
Нещо ти липсва отвътре.
Може би плът аз от твоята плът съм –
жива, не само сънувана...
Може би някога все пак се срещнахме.
Може би... Но се разминахме!
Питам сърцето дали вижда смисъл
да се надбягваме с времето...
6.11.2017.
София.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Албена Димитрова Все права защищены
