Поклон
Намота се кълбото на живота ти, мамо!
Ето го края. Вече се вижда!
Върнеш ли лентата - нищичко няма!
Само усилия. И черни грижи.
Само мотика. Сушаво лято.
Земя корава. И спечен залък.
Храниш кокошките. Садиш домати.
Твоя свят, мамо, е толкова малък!
Вечер, по залез, сядаш на прага,
мъдро заслушана в тишината...
Звезди изгряват. Не ти се ляга.
Още колко залези ще изпратиш...
Преглъщаш с мъка сухия залък.
И все по-тежка става мотиката...
Твоя свят, мамо, е толкова малък.
А в него ти си така велика!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гълъбина Митева Все права защищены
