Помолих Господ времето да спре
Зимни спомени
разхождат се във плен.
Мигове отминали
аз още пазя във съня си.
Една ръка от нежност -
това бе ти, до мен
открехваше затворени врати,
макар в зимна неизбежност...
изтриваше от раните ми
и рисуваше сияния.
И времето за миг отново
беше спряло,
а вятърът целуваше листата...
снегът искреше в чисто бяло.
Помолих Бог стрелките да забави
и сякаш всичко стана
чисто и красиво.
Говорехме си, но без думи...
в студената прегръдка на деня,
открихме любовта си, която
винаги ще идва в съня ни
със тихи стъпки без излишни думи...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Моника Стойчева Все права защищены
Радвам се,че бяхте тук на моята страничка!
