Помолих Господ времето да спре
Зимни спомени
разхождат се във плен.
Мигове отминали
аз още пазя във съня си.
Една ръка от нежност -
това бе ти, до мен
открехваше затворени врати,
макар в зимна неизбежност...
изтриваше от раните ми
и рисуваше сияния.
И времето за миг отново
беше спряло,
а вятърът целуваше листата...
снегът искреше в чисто бяло.
Помолих Бог стрелките да забави
и сякаш всичко стана
чисто и красиво.
Говорехме си, но без думи...
в студената прегръдка на деня,
открихме любовта си, която
винаги ще идва в съня ни
със тихи стъпки без излишни думи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Моника Стойчева Всички права запазени
Радвам се,че бяхте тук на моята страничка!
