Днес не казах нищо, море.

Замълчах пред шума на вълните. 

Слушах, слушах два часа поне

и накрая реших да те питам...

Ти умора не чувстваш ли нявга, 

всеки ден да се блъскаш в брега?

Аз, например, хора избягвам,

дето лепят по мене вина.

Знам, мърсят ти водите и дъното.

Как понасяш човека нехаен?

Преди време в душите потъвах,

но напразно. Изплувах отчаян.

И се чудя, море благородно - 

как ни даваш без нищо в замяна? 

Бях наивен или старомоден,

за добро, че ми връщат с измама? 

Ти си сила, море - живодарна, 

и от теб сме се пръкнали хора. 

Аз, поетът, какво съм създал? 

В мене има море от неволя. 

От безсилие в мъка и болка, 

от сгрешени посоки без време,

от смиреното, колкото - толкова 

и смъртта, де не щя да ме вземе... 

Гледам в тебе, море и се виждам. 

Плъзват думи по мен, като тръпки. 

После шушна туй що ще напиша, 

под носа си, над пясъчни стъпки... 

И те вдишвам дълбоко, море! 

С мойте стихове дъх не оставях. 

Ще те помня с цвят на небе. 

Ти си вечно. Мен ще ме няма... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

25.04.2024