Днес не казах нищо, море.
Замълчах пред шума на вълните.
Слушах, слушах два часа поне
и накрая реших да те питам...
Ти умора не чувстваш ли нявга,
всеки ден да се блъскаш в брега?
Аз, например, хора избягвам,
дето лепят по мене вина.
Знам, мърсят ти водите и дъното.
Как понасяш човека нехаен?
Преди време в душите потъвах,
но напразно. Изплувах отчаян.
И се чудя, море благородно -
как ни даваш без нищо в замяна?
Бях наивен или старомоден,
за добро, че ми връщат с измама?
Ти си сила, море - живодарна,
и от теб сме се пръкнали хора.
Аз, поетът, какво съм създал?
В мене има море от неволя.
От безсилие в мъка и болка,
от сгрешени посоки без време,
от смиреното, колкото - толкова
и смъртта, де не щя да ме вземе...
Гледам в тебе, море и се виждам.
Плъзват думи по мен, като тръпки.
После шушна туй що ще напиша,
под носа си, над пясъчни стъпки...
И те вдишвам дълбоко, море!
С мойте стихове дъх не оставях.
Ще те помня с цвят на небе.
Ти си вечно. Мен ще ме няма...
©тихопат.
Данаил Антонов
25.04.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени