Пружините подскачат и се свиват,

стъкла обсипват тъмния паркет

и разни механнизми се разкриват

в безформена купчина жалка смет.

Заставам сред парчетата от време.

Оглеждам ги с омраза и със страх

изплашен от извършения грях.

Очите ти са пълни със тревога,

душата ти – безпомощна пирога -

лети върху вълната на скръбта.

Оплитат се пружините бездушни

във мислите ти бесни, непослушни

и твоите надежди съкровени

размесват се с парчета жълт метал;

не можеш да останеш още с мене,

да стоплиш с обич дългата ми нощ

и дните ми – болезнено студени -

да украсиш със празничен разкош.

Разбирам, че не мога да избягам

от вечния метежен кръговрат.

Стрелката упорито все ще бяга

по сивия, безличен циферблат.