17 мая 2025 г., 16:21

Неотронен зов

292 0 0

Колко е жалко, когато прозреш,
че си раздавал любов безрезервно.
В другия поглед когато съзреш 
нещо, което не ти е потребно.

 

Колко е трудно да гледаш в очи,
някога скъпи били за  душата.
Да се опитваш да върнеш мечти,
счупили времето на суетата.

 

Колко е трудно да хванеш ръка,
бърсала нежно сълзи по лицето
и да преплуваш студена река,
късаща ритъма бърз на сърцето.

 

Много е трудно да стъпчеш любов - 
чиста, детинска, едва полетяла,
ала прости се с последния зов,
щом свободата не е разцъфтяла.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Наташа Басарова Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...