17.05.2025 г., 16:21

Неотронен зов

290 0 0

Колко е жалко, когато прозреш,
че си раздавал любов безрезервно.
В другия поглед когато съзреш 
нещо, което не ти е потребно.

 

Колко е трудно да гледаш в очи,
някога скъпи били за  душата.
Да се опитваш да върнеш мечти,
счупили времето на суетата.

 

Колко е трудно да хванеш ръка,
бърсала нежно сълзи по лицето
и да преплуваш студена река,
късаща ритъма бърз на сърцето.

 

Много е трудно да стъпчеш любов - 
чиста, детинска, едва полетяла,
ала прости се с последния зов,
щом свободата не е разцъфтяла.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Наташа Басарова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Разпродажба на спомени

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...