3 янв. 2019 г., 11:18

Посветено 

  Поэзия » Другая
2422 18 41

Там, зад мъглите, до поточе пенливо,

в което се взират нощем звездите,

малката къща, боядисана в сиво,

пази грижливо на детството дните.

 

Асмата на двора все още е жива,

скрила в листата си детска сълза,

отронва се с писък, в земята попива

спомен тъжен от горещи лета.

 

Трикракото столче смутено ме гледа,

много различна изглеждам сега,

помни ръчичките малки и бледи,

как ги целуваше моят баща.

 

На столчето седнал, поглъща сълзите

и вдишва мирис на окосена трева,

приведен над мене, целува косите

и шепне в ухото ми мили слова.

 

Ти ще пораснеш, от тук ще си тръгнеш,

ще свиеш с някого свое топло гнездо,

дано да съм жив, когато се върнеш,

дано си щастлива - дано...

 

Аз се завърнах, след много години,

притихнала скръбно е старата къща,

само асмата с филизите живи

мене дочака и ме прегръща.

 

 

 

 

 

 

© Миночка Митева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??