Посветено
Там, зад мъглите, до поточе пенливо,
в което се взират нощем звездите,
малката къща, боядисана в сиво,
пази грижливо на детството дните.
Асмата на двора все още е жива,
скрила в листата си детска сълза,
отронва се с писък, в земята попива
спомен тъжен от горещи лета.
Трикракото столче смутено ме гледа,
много различна изглеждам сега,
помни ръчичките малки и бледи,
как ги целуваше моят баща.
На столчето седнал, поглъща сълзите
и вдишва мирис на окосена трева,
приведен над мене, целува косите
и шепне в ухото ми мили слова.
Ти ще пораснеш, от тук ще си тръгнеш,
ще свиеш с някого свое топло гнездо,
дано да съм жив, когато се върнеш,
дано си щастлива - дано...
Аз се завърнах, след много години,
притихнала скръбно е старата къща,
само асмата с филизите живи
мене дочака и ме прегръща.
© Миночка Митева All rights reserved.
