Повей

Вятърът духа

и продухва мислите ми.

Слънцето се е скрило,

очаква... Какво ли?

Дърветата се гънат.

Клоните натежават.

Птиците застиват в полета си.

С разперени криле

се бухват о нечий прозорец.

Ето ме и мен -

вървящо малко човече.

В ушите музиката кънти.

Проглушава ме.

Но ми е хубаво.

Духай! Аз съм силна!

Здраво стъпила на земята!

Малки капчици отронват небесата.

Вдигам очи.

Слънцето срамежливо ме поглежда.

Денят клони към залез,

но Слънчо продължава да шепти:

"Не ме забравяй ти!"

Песента свърши...

Започва друга.

Ритъмът се сменя.

Вятърът променя посоката си.

Облак прах се понася към мен.

Затварям очи.

И за миг спирам съществуванието си.

Духът ми полита.

Заиграва се със слънчевите лъчи.

Заслушва се в птичите песни.

Прекосява планини и океани.

Обикаля. Изучава. Наблюдава.

И пак се връща.

Отварям очи.

Вятърът е спрял.

Всичко е спокойно.

Птиците продължават своя полет -

необезпокоявани, свободни.

Ето там - в далечината -

едно човече, с ръце в джобовете,

върви и мечтае.

Заслушено в отлитащите часове,

гледащо бъдните мигове.