Вятърът духа
и продухва мислите ми.
Слънцето се е скрило,
очаква... Какво ли?
Дърветата се гънат.
Клоните натежават.
Птиците застиват в полета си.
С разперени криле
се бухват о нечий прозорец.
Ето ме и мен -
вървящо малко човече.
В ушите музиката кънти.
Проглушава ме.
Но ми е хубаво.
Духай! Аз съм силна!
Здраво стъпила на земята!
Малки капчици отронват небесата.
Вдигам очи.
Слънцето срамежливо ме поглежда.
Денят клони към залез,
но Слънчо продължава да шепти:
"Не ме забравяй ти!"
Песента свърши...
Започва друга.
Ритъмът се сменя.
Вятърът променя посоката си.
Облак прах се понася към мен.
Затварям очи.
И за миг спирам съществуванието си.
Духът ми полита.
Заиграва се със слънчевите лъчи.
Заслушва се в птичите песни.
Прекосява планини и океани.
Обикаля. Изучава. Наблюдава.
И пак се връща.
Отварям очи.
Вятърът е спрял.
Всичко е спокойно.
Птиците продължават своя полет -
необезпокоявани, свободни.
Ето там - в далечината -
едно човече, с ръце в джобовете,
върви и мечтае.
Заслушено в отлитащите часове,
гледащо бъдните мигове.
© Яна Всички права запазени