Зората се бе пропукала

сред ясната бездна на безкрая сънен...

Стигнали своя предел безкръвен,

се лееха сенки по път...

Духове неми - Голгота нестигната.

Измъчени дивни еднорози -

неутъпкали в щастие искано

нечии чужди пътеки...

Без вина винени и недочути

как викали в себе си и викът им -

цял потопен в едно, се стичал в спирала...

Гротески пропукани и разплакани,

някъде в мълчанието стопляни 

от чувства непети, проклети

от теб - мое небъдно и непостигнато мое сега...