Зората се бе пропукала
сред ясната бездна на безкрая сънен...
Стигнали своя предел безкръвен,
се лееха сенки по път...
Духове неми - Голгота нестигната.
Измъчени дивни еднорози -
неутъпкали в щастие искано
нечии чужди пътеки...
Без вина винени и недочути
как викали в себе си и викът им -
цял потопен в едно, се стичал в спирала...
Гротески пропукани и разплакани,
някъде в мълчанието стопляни
от чувства непети, проклети
от теб - мое небъдно и непостигнато мое сега...
© Криста Всички права запазени