На Артур приличаш ми сега,

искаш меча от сърцето ми да изтръгнеш,

искаш да ме съхраниш от дъжда

и в душата ми тайно да надзърнеш.

Знаеш ли, че този меч е твоят,

прорязващ цялата ми същина.

Сега във мене дух и страх се борят,

безполезно е, аз съм рутина.

На Артур приличаш ми така,

за чест и власт се бориш.

Впрягаш всички сили за целта

със сърцето ми насаме да поговориш.

Слънце и светкавици пак ще играят,

ще танцуват заедно в моя живот,

ще има пак сълзи, които да почернят

моя ден, моя въздух, моя брод.

В приказен свят живея,

през "девет планини" преминавам

"принца" на моя живот да намеря

от болка в "стогодишен сън" попадам.

Но няма "жива вода", която да ме спаси,

на "вретено" един ден може да се пробода.

Оставаме в тази стая сами -

аз, Христос и моята приказка-съдба.