Приказка за Сърцето II
Къде си... само тишина ли чувствам...?
Мъртъв хлад в лицето...
В свят на сенки без лица озовах се,
захвърлен от черна Буря,
единствен със лице... и туптящо сърце...
... пазещо спомена за теб.
Денят беше изчезнал... топлината, лъчите...
Светът се бе разпаднал без твоята близост.
Станах от прахта... празен, объркан...
Няма дихание... лицето бавно изстива...
а кръвта от очите в земята тихо попива.
Рухвам... не виждам... не чувствам,
без теб душата дращи с нокти в тъмата...
търсеща... твоя лик от светлина
в ликове безлики, обгърнали празнотата.
И тогава гласът ти в мен отекна....
"Обичам те..."
Срив от светлина за миг отвъд всичко,
кръгът от сенките разкъса и побягнах...
Светкавици небето черно раздират,
сам съм в нощта, а хоризонта безкраен.
Накъде да поема, звездите ги няма...
а хоризонтът пред мен, черна поляна.
Скитник ли днес съм без път,
търсещ лика ти в черното слънце,
та светът е безкраен, къде е денят ?
Зората е тъмна, към която вървя,
душата умира... вече я няма...
има само Сърце и път пред него...
... във вечност обвит.
Вървя отвъд хълмове, без цвят.
Реки от кръв погубват очите, търсещи теб
но не ще ги сведа, нека се давят !!!
Вятър в косите, мъртво дихание в мен.
Къде ли ще стигна, къде ме води тази тъга ?
Пред мен само кървави следи в прахта,
... на нечие Сърце.
И ето ме пред брега на тъмен Океан,
а зад мен световете с грохот се разпадат.
Всичко рухва тук, където е и краят на света.
Разкъсва се небето... дъжд от чернота,
Боговете умират, но Сърцето още тупти...
В океана потъвам, поемайки дъх... последен.
Вълни от сълзи ме понасят и надолу повличат,
нямам ръце, давя се, твоето име крещя... Сърце.
Тъмна вода в дробовете нахлува, океанът ридае.
Вълните в душата се разбиват, търсещи бряг,
непристъпен... от пламъци обвит... пред мен.
Бездната тъмна реве, Сърцето в празнотата дере,
... към последния бряг.
Изплувам задъхан, пръсти забивам в черния пясък.
Океанът не пуска, ръцете изгаря... почерня,
мисълта се проваля, а денят в сърцето ми гори.
Обгърнат от пламък, треперещ, твоето име мълвя,
ето го края, черна порта пътя спира, тук където...
всяка надежда погива... земята се разтваря...
а Сърцето умира... с юмруци удрям и крещя...
вратите вечни не искат да отворят се пред мен.
Гола празнота зад мен от безумие чисто и прах...
зад мене всичко връхлитат... времето спира...
Няма път назад сега, а единствено напред...
но тази врата единствено за Бог ще се отвори,
за мен е мълчалива и студена, попиваща кръвта.
Едно обещание мига крепи...
една последна сълза... едно последно дихание,
днес дарявам на Сърцето си... за теб.
Безумен смях в гърдите се надига. Нима това е Краят
и защо се смея, когато всичко рухва около и в мен ?
Нима нещо ще ме спре, щом Сърцето не може да умре.
Нека душата гине, пътят ми пред мен, винаги е бил един.
Няма вече Ад и Рай, който да ме спре да те намеря...
Не и когато те Обичам... защото тогава аз съм... БОГ!!!
Отвори се... !!!
После светлина...
...
Мъртъв хлад в лицето...
В свят на сенки без лица озовах се,
захвърлен от черна Буря,
единствен със лице... и туптящо сърце...
... пазещо спомена за теб.
Денят беше изчезнал... топлината, лъчите...
Светът се бе разпаднал без твоята близост.
Станах от прахта... празен, объркан...
Няма дихание... лицето бавно изстива...
а кръвта от очите в земята тихо попива.
Рухвам... не виждам... не чувствам,
без теб душата дращи с нокти в тъмата...
търсеща... твоя лик от светлина
в ликове безлики, обгърнали празнотата.
И тогава гласът ти в мен отекна....
"Обичам те..."
Срив от светлина за миг отвъд всичко,
кръгът от сенките разкъса и побягнах...
Светкавици небето черно раздират,
сам съм в нощта, а хоризонта безкраен.
Накъде да поема, звездите ги няма...
а хоризонтът пред мен, черна поляна.
Скитник ли днес съм без път,
търсещ лика ти в черното слънце,
та светът е безкраен, къде е денят ?
Зората е тъмна, към която вървя,
душата умира... вече я няма...
има само Сърце и път пред него...
... във вечност обвит.
Вървя отвъд хълмове, без цвят.
Реки от кръв погубват очите, търсещи теб
но не ще ги сведа, нека се давят !!!
Вятър в косите, мъртво дихание в мен.
Къде ли ще стигна, къде ме води тази тъга ?
Пред мен само кървави следи в прахта,
... на нечие Сърце.
И ето ме пред брега на тъмен Океан,
а зад мен световете с грохот се разпадат.
Всичко рухва тук, където е и краят на света.
Разкъсва се небето... дъжд от чернота,
Боговете умират, но Сърцето още тупти...
В океана потъвам, поемайки дъх... последен.
Вълни от сълзи ме понасят и надолу повличат,
нямам ръце, давя се, твоето име крещя... Сърце.
Тъмна вода в дробовете нахлува, океанът ридае.
Вълните в душата се разбиват, търсещи бряг,
непристъпен... от пламъци обвит... пред мен.
Бездната тъмна реве, Сърцето в празнотата дере,
... към последния бряг.
Изплувам задъхан, пръсти забивам в черния пясък.
Океанът не пуска, ръцете изгаря... почерня,
мисълта се проваля, а денят в сърцето ми гори.
Обгърнат от пламък, треперещ, твоето име мълвя,
ето го края, черна порта пътя спира, тук където...
всяка надежда погива... земята се разтваря...
а Сърцето умира... с юмруци удрям и крещя...
вратите вечни не искат да отворят се пред мен.
Гола празнота зад мен от безумие чисто и прах...
зад мене всичко връхлитат... времето спира...
Няма път назад сега, а единствено напред...
но тази врата единствено за Бог ще се отвори,
за мен е мълчалива и студена, попиваща кръвта.
Едно обещание мига крепи...
една последна сълза... едно последно дихание,
днес дарявам на Сърцето си... за теб.
Безумен смях в гърдите се надига. Нима това е Краят
и защо се смея, когато всичко рухва около и в мен ?
Нима нещо ще ме спре, щом Сърцето не може да умре.
Нека душата гине, пътят ми пред мен, винаги е бил един.
Няма вече Ад и Рай, който да ме спре да те намеря...
Не и когато те Обичам... защото тогава аз съм... БОГ!!!
Отвори се... !!!
После светлина...
...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламен Йовчев Все права защищены
