Празнината убийствена, само тя ми остана сега.

В мрака тихо да стоя, сълза да роня подир сълза.

Питай ме защо се мъча аз така,

в укор и забвение мълча.

Сродна душа няма тук до мен сега,

топлина и обич липсвaт изцяло от света.

Преглъщам и се моля за една единствена милувка,

която да обгърна и нивга да не пусна.

Надежда малка пак блести за любов и топлина,

но докога ще мечтая  в блянове така.

Продължавам пътя си сега,

отново тъй сама.

А ръка кой ще протегне пътя ми да сподели в радост, болка и тъга?

Рамо - да знам, че на него мога да се опра.

Съдба, ще ми поднесеш ли това,

което тъй бленувам аз все досега?

Мила, нежна прегръдка, в която да заровя наранената душа

и като от мехлем да се съживи тя.

Ще вървя и на надеждата не ще позволя да изчезне от съня.

Ще се будя, ще се моля една-единствена мечта

да се сбъдне в тоз живот,

по пътя ми орисан все да не намирам най-желаното в света.

А така докога?