Пустош

17 авг. 2010 г., 22:08

Поэзия » Белые стихи

982 0 3

Безсънни нощи, въздух тежък, застоял.

Часовникът тиктака неуморно тихо, времето е сякаш спряло.

Навън е мрак, тук-там проблясваща звезда,

надвисналите облаци оглеждат се във застоялата вода.

Излизам вън, поглеждам в тъмнината и сякаш

връщам времето отминало в далечината,

когато бях все още жива и чувства имах,

бях волна, може би щастлива?

Плачи, сърце! За миналите спомени плачи!

И погледни назад през напоени с болката очи!

Какво видя там? Тих живот достоен?

Или е прашен път трънлив, осеян със парчета плът,

откъснали се от духа ми неспокоен?

- Години в празно лутане и самота,

студ, мрак и погубена мечта!

- Въздушни кули там ли са?

- Не! Те са разрушени, плячкосани и черни,

те са опожарени от страст, любов изпепеляваща,

а после самотата е като шеметно падение

в бездушна празнота!

Какво останало е от живот тъй радостен, пенлив?

Пустиня черна и самотен път трънлив...

gerrda (Геновева Христова)

2010-08-25T20:56:40+03:00

безритмена празнота
purko59 (Ангел Веселинов)

2010-08-18T11:03:12+03:00

Та това е пътя към щастието самотния трънлив път, особено след това безпощадно самобичуване!
alistef (Албена Стефанова)

2010-08-17T22:14:31+03:00

Или е прашен път трънлив, осеян със парчета плът,

откъснали се от духа ми неспокоен?

Много точно казано. Поздрав.
Само че трънливият път на самотата си го избираме сами. Пожелавам ти много, чного щастие.