Пустош
Безсънни нощи, въздух тежък, застоял.
Часовникът тиктака неуморно тихо, времето е сякаш спряло.
Навън е мрак, тук-там проблясваща звезда,
надвисналите облаци оглеждат се във застоялата вода.
Излизам вън, поглеждам в тъмнината и сякаш
връщам времето отминало в далечината,
когато бях все още жива и чувства имах,
бях волна, може би щастлива?
Плачи, сърце! За миналите спомени плачи!
И погледни назад през напоени с болката очи!
Какво видя там? Тих живот достоен?
Или е прашен път трънлив, осеян със парчета плът,
откъснали се от духа ми неспокоен?
- Години в празно лутане и самота,
студ, мрак и погубена мечта!
- Въздушни кули там ли са?
- Не! Те са разрушени, плячкосани и черни,
те са опожарени от страст, любов изпепеляваща,
а после самотата е като шеметно падение
в бездушна празнота!
Какво останало е от живот тъй радостен, пенлив?
Пустиня черна и самотен път трънлив...
© Марина Късметлийска All rights reserved.
