Пътник
Вятър студен под нозете му диша,
кожата настръхнала, не от студ... от раздяла.
Във гърлото му - буца заседнали думи,
а в очите - блещукат сълзи.
Устни потрепват, сърцето жално потупва.
Релси прашни... отразени в лицето,
в лицето-рисунка... на този Пътник.
И ето... поредният път на раздяла...
...
На този перон той оставил е
и майка, и дом, и любов.
Къде отиваш, Страннико?
По кои кални пътеки ще бродиш?
Дори име нямаш, в забрава потъна,
багажа част от теб направил си,
а бремето... носиш, прегърбен, унил...
А той, върви, рисувайки чужди мечти,
а своите -
... заровил отдавна в пръстта.
Ти ще се завърнеш, Пътнико - дано не бъде прекалено късно.
Ти ще си дойдеш, скитнико, Земята родна ще целунеш,
но много от нас не ще видиш отново.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стефка Тодорова Все права защищены
