Пътник
Вятър студен под нозете му диша,
кожата настръхнала, не от студ... от раздяла.
Във гърлото му - буца заседнали думи,
а в очите - блещукат сълзи.
Устни потрепват, сърцето жално потупва.
Релси прашни... отразени в лицето,
в лицето-рисунка... на този Пътник.
И ето... поредният път на раздяла...
...
На този перон той оставил е
и майка, и дом, и любов.
Къде отиваш, Страннико?
По кои кални пътеки ще бродиш?
Дори име нямаш, в забрава потъна,
багажа част от теб направил си,
а бремето... носиш, прегърбен, унил...
А той, върви, рисувайки чужди мечти,
а своите -
... заровил отдавна в пръстта.
Ти ще се завърнеш, Пътнико - дано не бъде прекалено късно.
Ти ще си дойдеш, скитнико, Земята родна ще целунеш,
но много от нас не ще видиш отново.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Тодорова Всички права запазени
