Вървиш по мраморни скали,
а навред сенки – отломки от земята,
текат безформени реки –
преплетени змии в краката.
Прелитат птици хищни, полудели.
Гладни, спускат се над нас.
И сити сетне се издигат наедрели.
Дивечът свисти с последен глас.
От сянката му къс отнесе,
а в душата мъст пося.
Към следващата жертва се понесе
и в сърцето мрак отля.
Пясъци в очите дръзват
да примамят бурите стихийни.
В ледено съзнание да плъзнат
през плоски стъкълца килийни.
И няма смисъл, няма време –
пред нас е само тъмнина –
за да посееш радост в семе
и да усетиш топлина.
А те отиват си внезапно,
изчезват в мислите безследно,
понесени на руно златно,
спасение от настояще бледно.
Някак смачкан, някак сит
пъплиш по каменния зид.
Усещаш как пейзажът сив
безвъзвратно в теб е впит.
Зная, чудесата са в мислите.
А мислите отдавна са измити
от герои на пиедестал обесени,
с черен шал и печал обвити.
Така остава всеки сам да стене
и да катери път по своя небосклон.
Да оцелее, ако от другия отнеме
с дълбок лукав поклон!
28.02.2012
© Стоян Стоянов Все права защищены