Вървиш по мраморни скали,

а навред сенки – отломки от земята,

текат безформени реки –

преплетени змии в краката.

Прелитат птици  хищни, полудели.

Гладни, спускат се над нас.

И сити сетне се издигат наедрели.

Дивечът свисти с последен глас.

От сянката му къс отнесе,

а в душата мъст пося.

Към следващата жертва се понесе

и в сърцето мрак отля.

Пясъци в очите дръзват

да примамят бурите стихийни.

В ледено съзнание да плъзнат

през плоски стъкълца килийни.

И няма смисъл, няма време –

пред нас е само тъмнина –

за да посееш радост в семе

и да усетиш топлина.

А те отиват си внезапно,

изчезват в мислите безследно,

понесени на руно златно,

спасение от настояще бледно.

Някак смачкан, някак сит

пъплиш по каменния зид.

Усещаш как пейзажът сив

безвъзвратно в теб е впит.

Зная, чудесата са в мислите.

А мислите отдавна са измити

от герои на пиедестал обесени,

с черен шал и печал обвити.

Така остава всеки сам да стене

и да катери път по своя небосклон.

Да оцелее, ако от другия отнеме

с дълбок лукав поклон!

            28.02.2012