Вярвах някога в една мечта.
Вярвах в пътят на Апостола.
Вярвах в доблестта, честта и смелостта.
Вярвах, както вярват в приказките, малките деца.
И след много избори, мандати, цветове и знамена,
след много псевдопатриоти, обещания и чудеса,
сред разлагащи се, гнусни политически тела,
след всичката помия, простотията и пошлостта,
,,О, Майко моя, родино мила“,
мечтата, ей така си отлетя,
с чистата... и святата република!
И остава само, пак Апостола във вечността!
Отекват малкото му думи и многото дела
И онези, дето ,,жалеят ги небе и земя“ –
момчетата, които той събра,
момчетата с големите сърца и тежката ръка.
Онези, дето кръст ни завещаха,
вместо полумесец и звезда.
Твоите синове,... България!
Онези, със сърцата и душата,
онези, със ,,Свобода или смърт‘‘ в ръката.
Онези, спасили знамената.
И всички преди тях, и след тях
със славата във имената,
които за нас и теб умряха,
но спасиха ни страната!
Онези, от които няма никога да ни е срам!
Онези, дето не сравняват свободата със салам!
Онези,... ,,на челата с левски знаци, а в очите им плам“!
© Любен Пенев Все права защищены
С една поправка само - мечтата е жива, докато ние помним за нея.
Бъди здрав!