Вярвах някога в една мечта.

Вярвах в пътят на Апостола.

Вярвах в доблестта, честта и смелостта.

Вярвах, както вярват в приказките, малките деца.

И след много избори, мандати, цветове и знамена,

след много псевдопатриоти, обещания и чудеса,

сред разлагащи се, гнусни политически тела,

след всичката помия, простотията и пошлостта,

,,О, Майко моя, родино мила“,

мечтата, ей така си отлетя,

с чистата... и святата република!

И остава само, пак Апостола във вечността!

Отекват малкото му думи и многото дела

И онези, дето ,,жалеят ги небе и земя“ –

момчетата, които той събра,

момчетата с големите сърца и тежката ръка.

Онези, дето кръст ни завещаха,

вместо полумесец и звезда.

Твоите синове,... България!

Онези, със сърцата и душата,

онези, със ,,Свобода или смърт‘‘ в ръката.

Онези, спасили знамената.

И всички преди тях, и след тях

със славата във имената,

които за нас и теб умряха,

но спасиха ни страната!

Онези, от които няма никога да ни е срам!

Онези, дето не сравняват свободата със салам!

Онези,... ,,на челата с левски знаци, а в очите им плам“!