Правя тъжна равносметка –

в тринайсета съм петилетка.

Де да бяха само пет!

Тогава всичко бе наред.

Нямах ни жена, ни внуци,

а само хевиметал звуци.

Главата ми кънтеше празна

от музика еднообразна.

Не мислех за вода, за ток.

Купонът беше тъй жесток!

Направо бях почти цунами,

легнех ли си със мадами.

Туй водка, джин, дори уиски

за мене бяха топки ниски.

По седем-осем ги плющях.

За още имах си ищах.

Работата ми спореше,

макар и тежичка да беше.

На две места работех смело,

без да броя и наше село.

Нямах кръвно и простата.

Мръвки лапах два-три ката.

Бях си като суха клечка,

а сега-сибирска мечка!

Абе, явно, ЕГН-то

ме прецаква, общо взето...

Няма с него да се бия.

Все пак, аз съм арабия!

То пък, даже и да ритам,

все немил-недраг ще скитам.

Дори сърце ми да се пръсне,

вече никой не ме бръсне!

Аз от друга съм порода

и бунтар съм по природа.

Ала, как да се бунтувам,

рев на внуци щом дочувам?

Те сега са ми утеха.

Не коли, жени, успеха.

Едва ли туй ще ми допада,

но, зарад тях бих слязъл в ада!

Та, работата ми е ясна –

не мога никога порасна.

Чакам ви и вас във кюпа –

идвайте във мойта трупа!