Разкъсана душа
Да беше стих, да беше проза,
а то - разкъсана душа,
подхвърлян сред вълните кораб,
в ураганна суета.
И пак продъни се небето,
изсипа всичките звезди,
изригна с буен плам земята,
животът ми опустоши.
Въже спасително е мисълта ми,
настигна ли я, ще се скъса,
небето - чаша със мълчание,
над мене спомените ръси.
Но в пепелта сред руините,
искра проблесна в нощта,
и пак мечти, като рубини,
възкръснаха от пепелта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
