Да беше стих, да беше проза,
а то - разкъсана душа,
подхвърлян сред вълните кораб,
в ураганна суета.
И пак продъни се небето,
изсипа всичките звезди,
изригна с буен плам земята,
животът ми опустоши.
Въже спасително е мисълта ми,
настигна ли я, ще се скъса,
небето - чаша със мълчание,
над мене спомените ръси. ...