Да беше стих, да беше проза,
а то - разкъсана душа,
подхвърлян сред вълните кораб,
в ураганна суета.
И пак продъни се небето,
изсипа всичките звезди,
изригна с буен плам земята,
животът ми опустоши.
Въже спасително е мисълта ми,
настигна ли я, ще се скъса,
небето - чаша със мълчание,
над мене спомените ръси.
Но в пепелта сред руините,
искра проблесна в нощта,
и пак мечти, като рубини,
възкръснаха от пепелта.
© Миночка Митева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
