Да беше стих, да беше проза,
а то - разкъсана душа,
подхвърлян сред вълните кораб,
в ураганна суета.
И пак продъни се небето,
изсипа всичките звезди,
изригна с буен плам земята,
животът ми опустоши.
Въже спасително е мисълта ми,
настигна ли я, ще се скъса,
небето - чаша със мълчание,
над мене спомените ръси.
Но в пепелта сред руините,
искра проблесна в нощта,
и пак мечти, като рубини,
възкръснаха от пепелта.
© Миночка Митева All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
