Размисли при изгрева

Над хълма слънцето изгрява
със жълт и златен цвят.
Под него облакът лазурен
разсейва портокален свят.

Земята все върти, върти се.
Звездите са на своя пост.
Светът тъй приказно велик е...
Но само тоз, що Бог го е създал.

А по земята – хилави къщурки.
Студенина и мрак се шири там.
И злобата мъчително живурка
във сивия и вял човешки ден.

И ден за ден, минута за минута
тече животът, ние се меним.
Родихме се, живеем, ще умремe.
И пита се защо ли е това?

Защо живеем, щом ще да умремe?
Защо се мъчим зарад тоз живот?
Защо е всичко, щом му идва краят
и после никога не ще започне пак?

Да, никога! Това е толкоз страшно.
Затуй не мислим нивга за това.
И, как и да живеем, ще умремe…
Тогава по-добре – добре.

Живей тъй, както ти се нрави.
Не ти харесва ли – мени.
Цената няма никакво значение.
Живей добре или умри!

Във край на краищата ще умремe.
Животът тежък ли е - знай,
че няма смисъл да се мъчиш.
Борба – победа или край.

Ако в борбата ти сполучиш  -
изцяло промениш света,
то знай – поне ще има смисъл
това, че ти си се родил.

Ако ли паднеш, то тогава
ще дойде край на теглила
и няма вече да се мъчиш.
Борба – победа или смърт.

6 февруари 1982 г.