Разпиляно

Споменът - това е, което остава, 
умът играе ти умело номера -
най-страшният е този на Забравата,
щом изчезнат всичките лица...

Щом тъгата стане твоят дом
и навсякъде по пътя ти те следва,
уж скрита е, а винаги във стон - 
Глух и тежък ще те преследва..

Щом сърцето ти се съгласи с ума,
лампата страшно и вечно угасва,
отново остава ти само една - 
дебнеща, плашеща - твоята Маска! 

А на мъката й трябва място -
стотина, сто и петдесет квадрата, 
но в маскирана душа е тясно, 
и все я гони през вратата.

А тя пък с острите си нокти,
се забива в нея и ридае,
със стотици непознати ноти,

сваля гордо Маската докрая.

И виждам всичкото "Преди" 
лежи след Тебе разпиляно,
само "След" остана и разби
Смисъла...
 ... превърнат в пяна...