Реална утопия

28 февр. 2024 г., 12:17

Поэзия » Философская

123 1 4

В секундата се сбират толкоз мигове,

за колкото живота да издъхне.

По-лесно е да вярваме на митове.

Легендите по стълбовете съхнат.

Но аз се изморих от неведение,

което осветяват предумишлено.

Ний, хората сме слепи от рождение,

а зрящи - после гледаме във нищото.

И нищо не зачеваме в главите си.

Отглеждаме минорна механичност.

Живеем си отделно от душите.

Телата ни доказват самоличност...

Висят от гърбовете оправдания,

че някога сме можели да чувстваме,

и болката е важно основание,

сърцата ни сега да са изкуствени...

И кой (ако на Господ му омръзне),

ще бди над наш'то овче заблуждение?

Във вените кръвта ни ще замръзне,

и няма да грешим за опрощение...

Ще търся още живи доказателства,

от тъжен плач, че няма да ръждяса,

усмивката на мой добър приятел,

проклет и от тъгата урочасан...

Не искам да познавам мойто утре.

Недейте осветява моя път!

Дълбае в мен учудване навътре,

отвън, че още шарен е света.

Земята ще ме храни там - сред живите,

захапал прегорялата ѝ гръд,

във времето бездушно на машините,

където хората все още са от плът...

©тихопат.

Данаил Антонов

27.02.2024