Реална утопия
В секундата се сбират толкоз мигове,
за колкото живота да издъхне.
По-лесно е да вярваме на митове.
Легендите по стълбовете съхнат.
Но аз се изморих от неведение,
което осветяват предумишлено.
Ний, хората сме слепи от рождение,
а зрящи - после гледаме във нищото.
И нищо не зачеваме в главите си.
Отглеждаме минорна механичност.
Живеем си отделно от душите.
Телата ни доказват самоличност...
Висят от гърбовете оправдания,
че някога сме можели да чувстваме,
и болката е важно основание,
сърцата ни сега да са изкуствени...
И кой (ако на Господ му омръзне),
ще бди над наш'то овче заблуждение?
Във вените кръвта ни ще замръзне,
и няма да грешим за опрощение...
Ще търся още живи доказателства,
от тъжен плач, че няма да ръждяса,
усмивката на мой добър приятел,
проклет и от тъгата урочасан...
Не искам да познавам мойто утре.
Недейте осветява моя път!
Дълбае в мен учудване навътре,
отвън, че още шарен е света.
Земята ще ме храни там - сред живите,
захапал прегорялата ѝ гръд,
във времето бездушно на машините,
където хората все още са от плът...
©тихопат.
Данаил Антонов
27.02.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
