"Няма нищо на земята,

                                                             свидно като родна стряха"

                                                                                            Авторката

     Аз помня родната си къща с големия и шумен двор.

     Там често споменът ме връща -

     във моя детски кръгозор.

     И сякаш виждам двата бряста със щъркеловите гнезда.

     И мама - пъргава невяста -

     да носи менците с вода.

     С баща ми лете по нивята се трудеха до късен мрак.

     А сутрин впрягаха колата

     и тръгваха по тъмно пак...

     Как бяха трудни времената: война и немотия, глад...

     Каквото раждаше земята,

     почти го вземаха наряд.

     Помагахме и ний - децата: пластяхме, сбирахме сено.

     Пасяхме крави по мерата

     и спяхме в твърдото легло...

     А вечер, около софрата, подвивахме набързо крак.

     Но колко сладка бе чорбата

     и сухия и черен хляб!

     И пак оставаше ни време за весел смях и за игра...

     Несетно ставахме големи

     и пръснахме се по света!...

     Теб, свидно детство, помним още и гоним детските мечти!

     Сънуваме във лунни нощи

     безгрижните и светли дни!