Душите нам покварени, ще смие

пороят, както счупената керемида - 

омразата, що няма да надвие, 

ни злото, ни горчивата обида... 

На вид, ако мълчим благоразумно, 

зад зъбите копаем с тежки думи. 

За логика избираме абсурда, 

а грешки извиняваме със лудост... 

А някои от нас се пъчат гордо, 

досущ като разгонени маймуни, 

с трофеите на свойта неуморност - 

крилете да сломят на нечий ум... 

И прошката отива си отново, 

а пръстът ще човърка дълго в раните. 

С обичане лекува ли се злоба, 

щом болката със болка още храним? 

В утробата на своето начало, 

не виждаме света, че е широк. 

Бездушното в гръдта ни отесняла, 

живее както червея във гроб... 

И някой ден с перото си поета, 

ще рови в любовта, която газим, 

единствено със мисъл за човека, 

че има ли я, няма да се мразим... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

01.03.2024