Душите нам покварени, ще смие
пороят, както счупената керемида -
омразата, що няма да надвие,
ни злото, ни горчивата обида...
На вид, ако мълчим благоразумно,
зад зъбите копаем с тежки думи.
За логика избираме абсурда,
а грешки извиняваме със лудост...
А някои от нас се пъчат гордо,
досущ като разгонени маймуни,
с трофеите на свойта неуморност -
крилете да сломят на нечий ум...
И прошката отива си отново,
а пръстът ще човърка дълго в раните.
С обичане лекува ли се злоба,
щом болката със болка още храним?
В утробата на своето начало,
не виждаме света, че е широк.
Бездушното в гръдта ни отесняла,
живее както червея във гроб...
И някой ден с перото си поета,
ще рови в любовта, която газим,
единствено със мисъл за човека,
че има ли я, няма да се мразим...
©тихопат.
Данаил Антонов
01.03.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени